Интервю със Сабина Аронова Вийн, декан на студентите в АУБ


Деканът на студентите в АУБ Сабина Аронова Вийн вече 15 години свързва живота си с Благоевград и Американския университет в града. Макар, че е кореняк софиянка, дъщерята на оперната легенда Арон Аронов твърди, че Благоевград е любимият й град. Известна е и с активната си гражданска позиция. Вижте интервюто на "Югозапад Днес" с едно от най-познатите лица на АУБ в Благоевград!



От колко години работиш за АУБ?

От точно 15! Ехааа! Редовните Ви читатели вече знаят, че Американският университет в България тази година става на 30, а аз, благодарение на Вас, установявам, че съм прекарала в него половината му живот. Не е ли забележително! И като си помисля, че дойдох в Благоевград само за една година… (смее се) Дойдох като хоноруван преподавател по заместване есента на 2006-а, след като бях живяла 7 години в чужбина, основно в Германия. И с огромното си самочувствие на кореняк-софиянка не можех да си представя да прекарам „в провинцията“ повече от два семестъра. Но обикнах града не само заради великолепната му природа, а и заради хората му – кибритлии, но с огромни сърца. Е, да, и защото се влюбих в АУБ – в концепцията му за образование, и в хората, които отдават ума и сърцето си, за да я претворят в действие. И, признавам си, най-вече в студентите му като цяло – интелигентни и активни, фокусирани не само в собственото си развитие, но и нежалещи усилия да облагородят живота на общността, да коригират грешките на обществата и да направят света по-добър.


Как възприемаш позицията "Декан на студентите"?

Като Декан на студентите отговарям за студентския живот. Фантастично – нали? Че кой не би искал да изживее наново студентските си години?! (смее се) Реалността е, разбира се, по-друга.

За мен новата ми работа е комплимент за това, че досегашните ми усилия първоначално като преподавател, а после и като Директор на Езиковия център към АУБ са оценени. Но най-вече чувствам новата си работа като огромна отговорност – към студентите, към родителите им, към Университета, към града, към страната ни и… донякъде и към света. Позицията Декан на студентите съществува в университетите, в които образованието е изградено на принципа Liberal Arts. С други думи казано, АУБ, бидейки такъв университет, поема ангажимента да образова студентите си разностранно и не само в академично, т.е. в класната стая, а и извън нея, давайки им възможност за личностно и духовно развитие, за изява и събиране на ценен житейски и професионален опит още по време на следването. Основната ми работа се състои в това да подкрепям работата на Студентското правителство и студентските клубове – в момента 28 – с дейности в сферата на изкуствата, бизнеса, екологията, политическите науки, математиката, спорта, доброволчеството, програмирането, и т.н. Също така, вратата и сърцето ми са отворени за радостите и болките на всеки един студент.


Освен това, в отдела ми са хората, грижещи се за здравето – физическото и менталното, и спортния дух на студентите, за академичното им и кариерното консултиране, за ползотворното им съжителство в общежитията, за организирането на конференции, събития и летни академии. Сами разбирате, че ако нямах квалифициран и отдаден екип, не бих се справила и една минута. Особено в сегашните критични условия на пандемия! Благодарна съм на колегите от Университета – не само на моя отдел, но и на всички работещи в АУБ, че заедно посрещаме първокурсниците от почти всички кътчета на света, че заедно се изправяме пред предизвикателствата, свързани със следването и престоя им в кампуса, заедно се главоблъскаме, търсейки решения на привидно невъзможни студентски казуси, заедно изпращаме завършващите към всички точки на глобуса с мисия именно да направят света по-добро място за живеене, и заедно се радваме, когато абсолвентите ни жънат успехи и, понякога се сещат за нас и ни пишат или посещават.

Но, връщайки се на първоначалния отговор на този въпрос – казано накратко – възприемам позицията „Декан на студентите“ като начин да съм обградена непрестанно от млади хора, за да остана вечно млада! Поне по дух! (смее се)

*С драматичния актьор Ал. Митев в студентската продукция на бродуейския мюзикъл „Пробуждане на пролетта“, 2018


Мислиш ли, че в Благоевград има място за развиване на успешна кариера?

Най-точният отговор на този въпрос е: трябва да има! Не съм идеалист – на „попрището жизнено в средата“ трябва да съм кръгла глупачка, за да вярвам в невъзможното. А мисля, че не съм. Затова казвам следното с пълното съзнание, че ще предизвикам скептична реакция у доста читатели: Благоевград има фантастични природни дадености, уникална географска локация, четири висши учебни заведения, ред качествени училища, богата история и култура. Е, сега има и местна администрация, чийто експертен екип, активна дейност и смел план за бъдещето ми дават увереност за бърз темп на развитие. Защо градът да не дава възможност за развитие на населението? Но и населението не може да чака градът да му дава място за развитие на каквото и да било. Хората трябва сами да си го извоюват. С мисъл, труд и активна гражданска позиция. Апропо, идват избори. Гласът на всеки един от нас има своята тежест. Не мълчете, хора! Гласувайте!



Какво ти се иска да видиш в академичната общност на Благоевград?

Повече сътрудничество. Или поне по-видимо. В АУБ, например, имаме много инициативи, кампусът ни (в нормално време) кипи от събития – лекции и работилници (т. нар. уъркшопи), театрални постановки, спортни прояви, литературни четения, дискусионни маси, кариерни дни, какво ли не. И знаете – преди и след пандемията кампусът ни е отворен за студентите от другите университети, както и за гражданите и гостите на Благоевград. Не само на площадката между Студентския център “Америка за България“ и Академичния център „Балкански“ – любимото място за игри на благоевградчанчетата, но и на много прояви организирани от преподаватели, служители и студенти на АУБ „външни посетители“ са добре дошли. Но хората от града някак си се плашат да престъпят прага на АУБ. Защо – за мен си остава загадка. Ние сме много гостоприемни и усмихнати – вижте ме на снимката, тя е от Международната седмица, в която всяка година празнуваме културите на близо 40-те страни, от които са преподавателите и студентите в АУБ. Но знаем приказката за Мохамед и планината. Може би е време ние да излезем от кампуса и да търсим по-активно контакти с града извън него. Това лято се случи нещо много хубаво – започнахме сътрудничество с Регионалния исторически музей, за което "Югозапад днес" вече писа. Мюзикълите, които поставят нашите студенти и с които гостуват на сцените на големи български театри из цялата страна е една друга възможност за контакт с „външния свят“. Искаме да продължим да допринасяме за развитието на града и страната с академична и извънкласни експертност и младежка смелост и занапред.


Имаме ли нужда от образователни промени?

Категорично да. Промените са хубаво нещо. Без тях щяхме да си живеем в пещерите. Или в Рая, но и там щеше да ни стане скучно (смее се). Нашите студенти в АУБ са от поколението X – те се чувстват у дома си в света на дигиталните технологии. Затова се стремим да преподаваме интерактивно – да ги включваме активно в учебния процес не само като учащи, но и като мислещи, търсещи и развиващи се личности. Следващото поколение, за радост или за съжаление, ще е израснало с лаптоп в скута и Гугъл на екрана. Синът ми Мартин е на 9 и вече се справя доста по-добре от мен с технологичните джаджи у дома. Няма начин образователната ни система да предлага образование от 20-и век на поколение, родено през 21-и. И не говоря само за начина на преподаване, а и за съдържанието, за учебния материал. Крайно време е да се спре с наизустяването на дати, факти и дефиниции – това най-много критикува в българското образование съпругът ми, Маркус Вийн, който е преподавател по Европейска история в АУБ. Децата трябва да бъдат научени не какво, а как да мислят, смята той. Аз мисля, че това ще стане само, ако учителят престане да бъде „шеф“ и се превърне в ментор. И да, това ще стане само и ако родителите и обществото като цяло започне да подкрепя истински учителите. Как – това е тема на друг, много по-задълбочен разговор.

*С баща си – оперната легенда Арон Аронов, майка си и житейски учител Здравка Писарева, съпруга си Маркус Вийн, сина си Мартин и двете домашни любимки на семейството Лори и Лолита в Парка „Бачиново“

Как се виждаш след 10 години?

Щастлива. Както сега. Побеляла от грижи и с доста повече бръчки от смях, но щастлива. Нима това не иска всеки един от нас?



Ц. Митова,

Югозапад Днес,

Снимки: личен архив